добре дошли във виртуалния свят на "ФЕНИКС"
centerphoenix.alle.bg

Пет мита за деца със синдром на Даун

Пет мита за деца със синдром на Даун

От самото начало на кариерата ми като психолог се сбъсквах с това, че хората с които говоря /без значение от социалния статус, възраст, професия и т.н/ са подвластни на някои клишета особенно когато това засяга децата със специфични потребности и най-вече в частност тези със Синдром на Даун. Това стереотипно отношение класифицирах в следните митове /водени от предразсъдъците/.

 

Мит № 1: "Тези деца са неизлечимо болни, защото имат болестта на Даун“

В крайна сметка, тези деца изобщо не са болни. Може би някои, които имат придружаващи заболявания като порок на сърцето –да, но да говорим за неизлечимо болни от Даун е безкрайно некоректно. Преди всичко защото това не е болест, а синдром, т.е набор от признаци. При това признаци, които се нуждаят от грамотна педагогическа корекция. Успехът на тази корекция зависи от това, колко рано и всеобхватно е започната.

 

Мит № 2: „ Тези деца много приличат едно на друго, те никога няма да проходят, да проговорят,да различават хората един от друг, защото всички обкръжаващи ги за тях са едно лице, и изобщо тези хора доживяват максимум до 16г.“

Ако има случаи в, които това е вярно то това са тези деца чиито родители са ги изоставили на грижите на държавата. Именно в някои институции тези деца с, които никой не се занимава, като правило не умеят да ходят или говорят. В някои случаи проявяват  равнодушно, а често и враждебно  отношение към обкръжаващия ги свят. В други се затварят в себе си и не реагират по никакъв начин на случващото се около тях /това е форма на самозащита/. Действително те външно приличат едно на друго, но това се дължи на недоразвитието им и изоставянето им. В този случай е по подходящо да говорим не за синдром на Даун, а за синдрома на Маугли.

Децата отглеждани в семействата си, които са обичани и растат след близки не само ходят, а бягат и танцуват като всички други деца. Те приличат на своите родители, братя и сестри. Да имат проблеми с речта, но и тези проблеми са преодолими. Що се касае до това кога и кого тези деца ще започнат да разпознават, то всяка майка която е била в контакт със своето дете от първия ден на неговото раждане, ще ви каже че нейното дете я познава още от първия ден. Именно от първия ден то я е различавало от останалите обкръжаващи го, усмихвало и се и и по свой начин е общувало с нея.

За това са ми разказвали практически всички майки с, които съм се срещала, включително и тези, които в последствие са изоставяли децата си. Що се отнася до продължителността на живот на хората със Синдром на Даун – в потвърждение мога да кажа, че да  затворени в институции те действително не живеят дълго.

 

Мит №3: « Тези деца са безполезни за обществото, за което косвено свидетелства и самото име на английски -“ down ” – «надолу».

В крайна сметка наименованието „синдром на Даун“ – произлиза от името на английският лекар Л. Даун, който описва синдрома през 1886. Що се касае за безполезността на тези деца за обществото то това е толкова валидно, колкото е валидно и за всички останали деца и възрасти. Защото ценното за обществото се измерва не само с материалната изгода, но и с духовната. И ако една част от обществото се намира в принудителна изолация от другата това неизбежно влияе на нравствения климат на обществото като цяло. С всички произтичащи от това последствия.

Мит № 4: «Ако майката не се откаже от детето с увреждане, то съпругът й непременно ще я напусне“

Да действително има и такива случаи.Често близки и  роднини се опитват да убедят майката да се откаже от детето си. Но те никога не  разказват /вероятно защото незнаят/, че това се случва и в семействата, които са изоставили своето дете. Свидетел съм на това как много от семействата в, които родителите не са приели своето дете с проблем се разпадат по често от тези, които отглеждат и възпитават такова дете. Предполагам, че тези разводи се дължат на факта, че е много трудно да продължиш живота под един покрив със свидетел на такова предателство, и не е по силите на всеки да понесе такова изпитание.

 

Мит № 5: « Ако родителите не се откажат от детето си със синдром на Даун, то тяхното семейстно ще се окаже като изгнаник, от него ще се откъснат всички познати и приятели, по-големите деца ще се срамуват от „различното“ братче или сестриче и няма да канят други деца в дома си.“

Възможно е да има и такива случаи.Но на мен не ми са известни. За това пък познавам семейства, за които мога да твърдя че никога не са имали толкова приятели и познати/без да губят старите си естествено/, ако в тяхното семейство нямаше точно такова „особенно дете“.

Тук главното е да се научите да разбирате и приемате своето дете, не се срамувайте от него и не го крийте защото, ако вие имате такова усещане за него, то и обкръжаващите ще се отнасят така към вашето дете и към вас съответно.

 

В момента разглеждате олекотената мобилна версия на уебсайта. Към пълната версия.
Уебсайт в Alle.bg