Задуха вятър, и от тази секунда всичко се промени…по точно всичко започна с шеметна скорост да се променя. Една прекрасна картина се смени с друга, мислите препускаха стремглаво, не успявайки да се оформят в нещо определено, на душата беше леко и развълнувано от тези така дългоочаквани промени. Така летеше кленовото листо, понесено от вятъра и беше готово да се срещне със Света.
До този момент целият си живот то беше прекарало на едно място, ден след ден то посрещаше изгрева, изпращаше залеза, хвърляше сянка, трепереше под дъждовните струни, превръщаше въглеродния двуокис в кислород, покриваше се с прах и….чакаше. И само шумоленето на вятъра му подсказваше, че чакането не е напразно. В песента на вятъра имаше толкова сила, енергия и порив, че листото в буквалния смисъл искаше да се откъсне и да се слее с всичко това, да се отнесе в тези невидими глъбини където го очакваше неговия  настоящ  пълен със събития и преживявания…Живот.
И ето, че настъпи мига. Той не знаеше защо това се случи точно сега, но дойде и неговото време – Време за живот – Именно така той беше озаглавил този нов период. Нали дълги месеци си беше мечтал за този нов живот – пълен, наситен с промяна, непредсказуем, всеки ден на ново място в ново обкръжение, и Той е част от  този живот и от този свят.
Неговият полет беше красив.Той описваше такива траектории! Имаше толкова възходи и падения, неочаквани обрати. Кленовия лист се издигаше и се спускаше почти до земята и отново се издигаше до нови висоти, и тъкмо да падне беше подеман от нов импулс. В него се породи  усещането, че той контролира всичко това, тези сложни и прекрасни полети..... беше толкова уверен в това. И тогава кленовият лист се замисли дали да не се понесе над алеята, да се завихри и да се закачи с върховете на дърветата, след това да свие към площада, да покръжи в небето, после стремително да се понесе над тесните домове, а от там към необятния хоризонт.… Вятърът притихна. Изчезна. Спря да духа. А заедно с него изчезна и обещаната интересна и увлекателна история. Листа остана сам, насаме със себе, със своето безсилие и обреченост на безславно падение и обездвиженост. Жаждата за живот прерасна в смирение. Той падна.
Кленовия лист лежеше на сивия тротоар, той разбираше че неговото движение е свършило, а с него и този живот за, който беше мечтал. Той отново зачака, чакаше или нов порив на вятъра или нещо друго…нещо, което да го измъкне от тази Мъртва точка. Сега неговите мисли бяха престанали да летят, те бяха бавни  и го принуждаваха да се приземява все повече и повече…
Кога престанах да живея? – размишляваше той. Нима това се случи сега, когато този безумен полет спря? Или, когато се откъснах от моето дърво, от моите корени, от тези като мен? А живеех ли през времето, когато здраво се държах за клона на дървото, когато бях на своето място, и правех ежедневно едно и също. Тогава бях част от нещо голямо, могъщо, важно, но не забелязвах нищо наоколо, а мечтаех за повече, за по добър живот, за Живот. А може би моят край настъпи, когато станах самонадеян и неблагодарен, когато се почувствах собственик на полета и мислех, че притежавам способността да управлявам настоящето и бъдещето?
 А какво ми даде „ по- добрия живот “? Това безумие на променящите се картини около мен, този полет от неоформени мисли и стремителни виражи? Аз бях на върха, „ над “ всички, гледах и не забелязвах нищо. Какво ми остава сега? Мъртъв ли съм? Или смъртта е още далеч и ще е бавна и мъчителна? Защо беше този мой полет? Не бях ли по-добре на мястото си на дървото? И как щеше да свърши моя живот, ако не беше този полет? Кой знае?
Кленовият лист не можеше да се види отстрани, той лежеше на сивия тротоар обкръжен от различни предмети, които също като него бяха довени тук, по различна време, от различни страни и с различна сила. Камъни, различни хартийки, пластмасови кофички и дори едно синьо перо -  всеки имаше своята история и повод да бъде на това място.
Кленовият лист беше красив, червено-жълти цветове се разливаха по неговата повърхност. Той си мислеше, че още дълго време можеше да е на дървото и да върши обичайните си дейности, да помага на всички, но за него всичко вече беше приключило.
Въпреки неговите очаквания, някой изведнъж го взе в ръка, повъртя го между пръстите си любувайки се на неговите цветове и го постави  на важно място в дебела книга с посивели страници, за да се върне отново на това място, да освежи паметта си, да си отговори на поредния важен въпрос и да продължи да живее осъзнавайки нещо важно.

Ваша Деси!