Пет мита за деца със синдром на Даун
От самото начало на кариерата ми като психолог се сбъсквах с това, че хората с които говоря /без значение от социалния статус, възраст, професия и т.н/ са подвластни на някои клишета особенно когато това засяга децата със специфични потребности и най-вече в частност тези със Синдром на Даун. Това стереотипно отношение класифицирах в следните митове /водени от предразсъдъците/.
Мит № 1: "Тези деца са неизлечимо болни, защото имат болестта на Даун“
В крайна сметка, тези деца изобщо не са болни. Може би някои, които имат придружаващи заболявания като порок на сърцето –да, но да говорим за неизлечимо болни от Даун е безкрайно некоректно. Преди всичко защото това не е болест, а синдром, т.е набор от признаци. При това признаци, които се нуждаят от грамотна педагогическа корекция. Успехът на тази корекция зависи от това, колко рано и всеобхватно е започната.
Мит № 2: „ Тези деца много приличат едно на друго, те никога няма да проходят, да проговорят,да различават хората един от друг, защото всички обкръжаващи ги за тях са едно лице, и изобщо тези хора доживяват максимум до 16г.“
Ако има случаи в, които това е вярно то това са тези деца чиито родители са ги изоставили на грижите на държавата. Именно в някои институции тези деца с, които никой не се занимава, като правило не умеят да ходят или говорят. В някои случаи проявяват равнодушно, а често и враждебно отношение към обкръжаващия ги свят. В други се затварят в себе си и не реагират по никакъв начин на случващото се около тях /това е форма на самозащита/. Действително те външно приличат едно на друго, но това се дължи на недоразвитието им и изоставянето им. В този случай е по подходящо да говорим не за синдром на Даун, а за синдрома на Маугли.
Децата отглеждани в семействата си, които са обичани и растат след близки не само ходят, а бягат и танцуват като всички други деца. Те приличат на своите родители, братя и сестри. Да имат проблеми с речта, но и тези проблеми са преодолими. Що се касае до това кога и кого тези деца ще започнат да разпознават, то всяка майка която е била в контакт със своето дете от първия ден на неговото раждане, ще ви каже че нейното дете я познава още от първия ден. Именно от първия ден то я е различавало от останалите обкръжаващи го, усмихвало и се и и по свой начин е общувало с нея.
За това са ми разказвали практически всички майки с, които съм се срещала, включително и тези, които в последствие са изоставяли децата си. Що се отнася до продължителността на живот на хората със Синдром на Даун – в потвърждение мога да кажа, че да затворени в институции те действително не живеят дълго.
Мит №3: « Тези деца са безполезни за обществото, за което косвено свидетелства и самото име на английски -“ down ” – «надолу».
В крайна сметка наименованието „синдром на Даун“ – произлиза от името на английският лекар Л. Даун, който описва синдрома през 1886. Що се касае за безполезността на тези деца за обществото то това е толкова валидно, колкото е валидно и за всички останали деца и възрасти. Защото ценното за обществото се измерва не само с материалната изгода, но и с духовната. И ако една част от обществото се намира в принудителна изолация от другата това неизбежно влияе на нравствения климат на обществото като цяло. С всички произтичащи от това последствия.
Мит № 4: «Ако майката не се откаже от детето с увреждане, то съпругът й непременно ще я напусне“
Да действително има и такива случаи.Често близки и роднини се опитват да убедят майката да се откаже от детето си. Но те никога не разказват /вероятно защото незнаят/, че това се случва и в семействата, които са изоставили своето дете. Свидетел съм на това как много от семействата в, които родителите не са приели своето дете с проблем се разпадат по често от тези, които отглеждат и възпитават такова дете. Предполагам, че тези разводи се дължат на факта, че е много трудно да продължиш живота под един покрив със свидетел на такова предателство, и не е по силите на всеки да понесе такова изпитание.
Мит № 5: « Ако родителите не се откажат от детето си със синдром на Даун, то тяхното семейстно ще се окаже като изгнаник, от него ще се откъснат всички познати и приятели, по-големите деца ще се срамуват от „различното“ братче или сестриче и няма да канят други деца в дома си.“
Възможно е да има и такива случаи.Но на мен не ми са известни. За това пък познавам семейства, за които мога да твърдя че никога не са имали толкова приятели и познати/без да губят старите си естествено/, ако в тяхното семейство нямаше точно такова „особенно дете“.
Тук главното е да се научите да разбирате и приемате своето дете, не се срамувайте от него и не го крийте защото, ако вие имате такова усещане за него, то и обкръжаващите ще се отнасят така към вашето дете и към вас съответно.